Зимата ти е покорна

Искам да ме
свиеш до сърцето -
като птиче,
паднало от клона.
Топло е в
големите ти шепи.
Облаците - страхове
ми гони.
Сутринта мъглите
бяха гъсти,
вещици - разскубани
и бели,
слънцето изгря,
но някак късно,
болка-скитница
в сърцето ме уцели
с камък - дума,
с пръсти
стисна грубо
и зави,
от смях се запремята.
Ако имах
костена коруба
да се скрия-
костенурче в щедро лято.
Но не би...
А зимата е близо.
Свий ме нежно...
Залюлей! И дишай!
Ще изцапам бялата ти риза
със сълза.
Простѝ!...
Как мразя киша!