В окото на гарвана - сянка на непокорна луна

Къси са крилете на

апатичните гарвани,
които кълват делника ми
и грачат своя гняв,
Не достигат до сърцето ти.
Затваряш вратата му,
сигурен, че отново
и единствено си прав.
Но от ленивите булеварди
на уморената ни себичност
тръгват мръсни залези,
като сиви мъгли.
Нараняваме себе си
(уж нищо лично),
замеряме се с думи
и мълчания.
Пак боли.
Всяка втора минута
губи пътя за връщане,
като дребна монета...
Дали да платя
преминаването отвъд
или да блуждая във нищото
като прокълната и захвърлена
над един жесток свят Луна?!