Бяла чапла

Над блатото носталгия вали.
Смарагдовозелени капки бягат
по тихото безвълние. Искри
пръв слънчев лъч и тежки сенки лягат
върху отпуснатото тяло на деня
като проклятия от време изживяно.
Ухаят гневно блатните цветя
и в чашките им плаче глас - pianno.
Зора удавена във блатната вода
възкръсва и в дъга - душа отлита.
Самотна птица - хладна светлина
изтърсва от перата си. Изпит е
до дъно елексирът на нощта.
Като магия тази бяла нежност пази
духа на блатото в сърцето си. Тъга
по стъпките и дълги хищно лази
и моли вятъра да и се подари
завинаги - в кръвта и да остане.
Но той не слуша. Под крило на чапла спи.
Лекува там сърдечните си рани.
Изящна птица - дива, блатна красота,
поезия във полет разпиляна
изписва думи в носталгична тишина.
Отлитна... Празнотата в мен остана.