От изгорено винаги много боли

Жаждата ми е прегоряла велвичия,
чиито листомисли пълзят 
по пясъците на душата ти
и се разцепват преди слънцата 
на миражите да са залезли.
Едно безкрайно, толкова синьо небе,
че не мога да дишам 
и жреците на мига
се готвят да мумифицират любовта ми-
за да остане вечна и се завърне ,
тогава, когато намерят старите папируси
и изровят фараонските жезли.
Анкове по бузите ми и съскащи кобри-
една опияняваща музика-
шепот без думи, след който вървя 
и не питам има ли противоотрова
и колко е силна болката.
Отворих някаква врата дълбоко в себе си,
за която и не подозирах,
а в един паяжинясал свят там
 дебнат кучета от оникс
и нефрит, толкова истински,
че ми се струва, че всеки миг ще ме залаят
и ще разкъсат нетърпението и празнотата ми.
Подземни реки от нега и венци трънени.
Смесени и анатемосани религии.
Сфинксове и икони размазани,
от един прокълнат сто години да вали дъжд
и да не утолява ничия жажда.
Сляпа съм...Как не го разбра толкова време
и все ми отваряше врата към бездната?
И аз падах и не стигах никога дъното.
Дали фениксите не са обречени 
да търсят покоя, затворен в камеите
и да се прераждат в огън, покой не намерили?
Изгори ме и разпръсни пепелта 
над пустинята си,
да го отвее вятърът,
преди отново да възкръсна
и да запаля и тебе.