петък, 22 август 2008 г.

Горчи...




Протяжен крясък спиращ ветровете
и чупейки ги, падащ като нож,
разсичащ вените на нежно цвете.
Душата ми...В душата ми е нощ.

Но не гальовна, ласкава и звездна,
със дъх на лято и наляти гроздовЕ,
а змийски гладка и студена.Бездна,
в която няма даже сянка на небе,

да ми покаже пътя, да продишам.
Пищя, когато падам в лепкав мрак.
Кръвта по вените ми грозни думи пише.
Повтарям името ти... пак, и пак, и пак,

но буквите са червеи, които
се гърчат и по моя стан пълзят.
Аз исках да съм нежност, но не питах
дали изобщо имам място в твоя свят.

Не сега


 
Ще плачеш след малко... 
когато всички заспят.
Не показвай слабостта си.
Слабостта те убива.
Тръгват си сенките.
Дълъг е техният път
към онова небе, 
което в далечното 
бавно изстива
и не дъжд,
а снежинки ще завалят,
понесли на раменете си
проклятието на тъгата,
онази тъга, 
която идва след 
връщане много назад,
там където безцветна 
е станала дъгата.
И няма да оцветиш 
косите и и смеха,
няма да върнеш 
мечтите си-пеперуди.
За някой те са просто
хартиени хвърчила
на капризна глупачка,
нямаща какво да прави друго,
освен да изисква
не по-малко от една душа
и толкова нежност,
колкото очите и могат да носят...
Ще плачеш след малко...
А сега изправи глава...
И недей да задаваш 
наивните си въпроси.

петък, 15 август 2008 г.

От изгорено винаги много боли

Жаждата ми е прегоряла велвичия,
чиито листомисли пълзят 
по пясъците на душата ти
и се разцепват преди слънцата 
на миражите да са залезли.
Едно безкрайно, толкова синьо небе,
че не мога да дишам 
и жреците на мига
се готвят да мумифицират любовта ми-
за да остане вечна и се завърне ,
тогава, когато намерят старите папируси
и изровят фараонските жезли.
Анкове по бузите ми и съскащи кобри-
една опияняваща музика-
шепот без думи, след който вървя 
и не питам има ли противоотрова
и колко е силна болката.
Отворих някаква врата дълбоко в себе си,
за която и не подозирах,
а в един паяжинясал свят там
 дебнат кучета от оникс
и нефрит, толкова истински,
че ми се струва, че всеки миг ще ме залаят
и ще разкъсат нетърпението и празнотата ми.
Подземни реки от нега и венци трънени.
Смесени и анатемосани религии.
Сфинксове и икони размазани,
от един прокълнат сто години да вали дъжд
и да не утолява ничия жажда.
Сляпа съм...Как не го разбра толкова време
и все ми отваряше врата към бездната?
И аз падах и не стигах никога дъното.
Дали фениксите не са обречени 
да търсят покоя, затворен в камеите
и да се прераждат в огън, покой не намерили?
Изгори ме и разпръсни пепелта 
над пустинята си,
да го отвее вятърът,
преди отново да възкръсна
и да запаля и тебе.


сряда, 13 август 2008 г.

Мокри листи от недописана поема (ще ти разкаже ли вятърът)

Преплетените пръсти на русалките
Давят мокрите мисли на моряците,
Морето в полунощ е като коте 
И мърка
В скута на луната,
Споделят си южняците
Прашеца на лилии и 
Пасифлори настръхнали
В едно докосване
Екзотично, 
Горещо 
Далечният бряг
Е недописана поема
От жаждата на поет
Изливал я на свещи
Само няколко монети
Купуват амфори потънали
На дъното на бездната,
А не стигат за спомени
В царството на сенките
Луната е стъклена
Витраж към тайните,
Опушено млъкнала
Врата незатворена
А зад нея зли кучета
Оглозгват съня ми
Свободата е гларусна
И отнася молитвите 
На русалкини пръстчета
Треска в кръвта ми
Навярно е вирусна
Връщаш ми болката
По малко, на късчета

Гледам теб ... а виждам себе си


Спомени от натрошено стъкло.
Мазохистичните ни мисли.
Кръвта е жертвоприношение...
или какво ?!
Болката....
Тя ни пречиства.
Отражение 
в нечий огледален свят-
протяжен трепет, 
като лъч по стените,
драснал чертата.
Внезапен, неистов глад.
От преглътнат плач,
се ражда соната.
Лицето ми е нота,
високооктавен звук,
развял петолинието,
като знаме на протеста.
Да свириш соло,
на всичко напук,
е чиста ерес...
и ... не е лесно.
Гледам теб ...
а виждам себе си.
Когато протегна ръка,
за да те докосна,
излитат улулици
и писъкът им е стъкло.
Кога ли за последно
сънувах, че съм птица?!

понеделник, 11 август 2008 г.

Нежност


"Грозотата е красота, която спи..."
Под високите арки на времето 
бавно се разхожда тишината.
Чувам, чувствам го,
как в здрачината там цъфти
увивният, 
изящен свят на тъгата.
Светулки по раменете ми
като презрял прашец,
сипят се и светят.
Сънувах сън наяве.
Докосване нежно... 
Гроздове грахулец
свеждат чела .
Изумрудено агаве
между пръстите ми 
процежда зеления си сок.
Смачкано споменче.
Усмивка...
Бриз в листата.
Стъпка по стъпка.
Сянка на еднорог.
И отново любимото ми-
апасионато.

събота, 2 август 2008 г.

Искам рози .. зелени



Виждал ли си, нежен мой,зелена роза?
Цветът и е като на открито море,
сутрин, когато зората е метаморфоза
в сънищата на диво и нежно сърце.
Зелена роза с бледо млечно сияние,
толкова ефирно и леко като дим.
Докосвам я с мисъл.Сладкото и дихание
прониква в кръвта ми като погледа ти любим.
Дори да не си виждал роза такава
затвори очи и ми се остави сега.
С устни ще създам музика -висока октава
по твойта кожа . Ще стенеш .Моя нежна съдба.
Зеленото е цветът на живота. Свети.
На искрящи прашинки се разпилява в нощта.
Зелена роза на възглавницата си щом усетиш,
ще разбереш колко много обича те мойта душа.
~~~~~~~~~~
Искам бледо зелени рози...
Призори по росна трева
ми ги донеси.
Резедави са сънищата ми-
капризни мимози.
Толкова дълго
непробудно
душата ми спи.

Не искам бели,
жълти или червени,
дори портокалови
или с розови листца.
Лято е, а нощем
толкова ми е студено.
Жива съм , а някак си
ми се иска да умра.

Не казвай тежки думи...
Като камъни воденични
ще удавят дъха ми.
Вампирясалата Тъга
ще тормози пътеките,
по които лично
Смъртта ми броди
и ме търси... Недей така.

Набери ми рози ...
изумрудено зелени
Сигурна съм, че ги има.
В съня си ги видях.
Ти си болката, дълбоко
някъде вътре в мене.
Но когато не те чувствам
ме обзема детински страх.

Рози ... Зелени...
Тънка утринна мъгла.
Ти ... И любовта ми.
Извор с чиста вода.

Бяла чапла



Над блатото носталгия вали.
Смарагдовозелени капки бягат
по тихото безвълние. Искри
пръв слънчев лъч и тежки сенки лягат
върху отпуснатото тяло на деня
като проклятия от време изживяно.
Ухаят гневно блатните цветя
и в чашките им плаче глас - pianno.
Зора удавена във блатната вода
възкръсва и в дъга - душа отлита.
Самотна птица - хладна светлина
изтърсва от перата си. Изпит е
до дъно елексирът на нощта.
Като магия тази бяла нежност пази
духа на блатото в сърцето си. Тъга
по стъпките и дълги хищно лази
и моли вятъра да и се подари
завинаги - в кръвта и да остане.
Но той не слуша. Под крило на чапла спи.
Лекува там сърдечните си рани.
Изящна птица - дива, блатна красота,
поезия във полет разпиляна
изписва думи в носталгична тишина.
Отлитна... Празнотата в мен остана.

О тебе, моя радость, я мечтал ночами, но ты печали плащом одета. Просыпайся, королевна...

Я пел о богах, и пел о героях, о звоне клинков, и кровавых битвах; Покуда сокол мой был со мною, мне клекот его заменял молитвы.  Но вот уже год, как он улетел - его унесла колдовская метель,  Милого друга похитила вьюга, пришедшая из далеких земель.  И сам не свой я с этих пор, и плачут, плачут в небе чайки;  В тумане различит мой взор лишь очи цвета горечавки;  Ах, видеть бы мне глазами сокола, и в воздух бы мне на крыльях сокола,  В той чужой соколиной стране, да не во сне, а где-то около:   Стань моей душою, птица, дай на время ветер в крылья,  Каждую ночь полет мне снится - холодные фьорды, миля за милей;  Шелком - твои рукава, королевна, белым вереском - вышиты горы,  Знаю, что там никогда я не был, а если и был, то себе на горе; Мне бы вспомнить, что случилось не с тобой и не со мною,  Я мечусь, как палый лист, и нет моей душе покоя;  Ты платишь за песню полной луною, как иные платят звонкой монетой;  В дальней стране, укрытой зимою, ты краше весны и пьянее лета:   Просыпайся, королевна, надевай-ка оперенье,  Полетим с тобой в ненастье - тонок лед твоих запястий;  Шелком - твои рукава, королевна, ясным золотом - вышиты перья;  Я смеюсь и взмываю в небо, я и сам в себя не верю:  Подойди ко мне поближе, дай коснуться оперенья,  Каждую ночь я горы вижу, каждое утро теряю зренье;  Шелком - твои рукава, королевна, ясным месяцем - вышито небо,  Унеси и меня, ветер северный, в те края, где боль и небыль;  Как больно знать, что все случилось не с тобой и не со мною,  Время не остановилось, чтоб взглянуть в окно резное;  О тебе, моя радость, я мечтал ночами, но ты печали плащом одета,  Я, конечно, еще спою на прощанье, но покину твой дом - я с лучом рассвета.   Где-то бродят твои сны, королевна;  Далеко ли до весны в травах древних...  Только повторять осталось - пара слов, какая малость -  Просыпайся, королевна, надевай-ка оперенье...   Мне ль не знать, что все случилось не с тобой и не со мною,  Больно ранит твоя милость, как стрела над тетивою;  Ты платишь - за песню луною, как иные платят монетой,  Я отдал бы все, чтобы быть с тобою, но, может, тебя и на свете нету...  Ты платишь - за песню луною, как иные - монетой,  Я отдал бы все, чтобы быть с тобою, но, может, тебя и на свете нету...

Книга за Теб... :)

Книга за Теб... :)
думите отлитат, написаното остава