Някъде между рая и ада

 

Като горящо, огнено кълбо
по вените ти ще се спусна в мрака.
В сърцето ти ще падна...Грее то...
Защо не каза, че и ти си ме очаквал?!
От тази твоя нежност се топя
и капки огън по тревите падат.
О, спри за миг, че ще изпепеля
градините на Бога, чак до ада!
Сам дяволът уплашен ще гори
и дяволска молитва ще си шепне,
докато устните ми твоите очи
целуват страстно и от сладост лепнат.
Докосване... Див трепет... Земетръс...
Опустошени дяволски казани...
Излизат грешниците.Пада божи кръст.
Прегръщаш ме. Аз цялата съм в рани
и искам в този миг да изгоря
до клетките ни сетни двама с тебе.
Ще се разтворим бавно във нощта.
Обичаш ме!Такъв е твоят жребий!
~~~~~~~~
Имам... нужда... от теб

Имам нужда от теб...
Но това просто
няма значение.
Имам нужда
от болка,
от която дъхът ми
да спира почти.
Аз съм счупено огледало...
Отразявам те...
и през мен
преминаваш ти.
Не плачи...
По парчетата
стъпвай внимателно.
Не искам да те заболи!
Имам право
да взема цялата болка.
Затова ми я остави!
В черна кожа
обличам душата си.
Днес ще бъда фатална и зла.
Татуирам нощта на бедрото си,
а сърцето дамгосано няма вина.
Имам нужда от теб...
Но не искам да знаеш,
че плача.
Не подхожда на силна жена.
Черни гарвани-
мислите ми злокобно
след тебе ще грачат.
Не спирай ...
Разпилей ме в нощта.
Няма прошка,молба, милостиня.
Нямам нужда от дълги писма.
Аз сама те превърнах в палача.
И...е време...
Убий ме СЕГА.

Ако зад вратата си Ти...

Луната днес има
лице на стара жена.
Напукани са страните и
от пропълзялото време.
Сълзи кристални...
Те режат и в рани кървят,
а после остават бразди
свежестта да вземат.
Но нехае Луната...
Тя е просто Луна
и с изящност небрежна
разтваря ветрило
от розово сияние,
от синя тишина.
Лилаво съвършенство
дъха на мига изпило.
И гордо чело
замък в кристал виши.
Дали от сълзите е
така раняващо крехък.
Там всяка стъпка
като камбанка звънти
и лунна пътека носи
на странниците утеха.
Отвори ми вратата,
Принце на приливните вълни.
В тази нощ ще бъда
твоята Принцеса
върху грахово зърно.
Но не грахови зърна,
дори не и сълзи...
Нека се търкалят мигове,
с любов и нежност пълни.

Слънце в клоните на трепетликата

 

Държа се за теб,
като страхливо дете
на брега на реката.
Ти си онзи клон,
който не искам да пусна.
Отдолу, тиха и ленива тече водата,
дали е дълбоко...
Когато разбера, ще е късно.
И все пак е крайно време
да се опитам
сама да съществувам.
Стига вече гальовни ръце,
в които се гуша.
Затварям очите си
пред ветровете ледени.
Господи, как не искам
лоши думи да слушам!
От една усмивка раста като гъба,
след дъжд летен,
с капки големи и топли.
От студено мълчание
руша се и плача
с горчиви, мокри, безмълвни вопли.
Душата ми е трепетлика
с деликатни листи,
Как блести, когато слънцето я целува.
Кажи ми просто че ме обичаш-
нежно и чисто.
Две простички думи...
Това толкова много ли ти струва?

Мокри от росата босите ми сънища

 

Спя... И бълнувам.
Тишината е заредена със страст.
Черни облаци раждат бели врани.
Полудява стрелката на стария ми компас.
Лозята на чувствата ни още не са обрани.
И тече сладък сок
от пукащите се със стон зърна.
Пияни пчели жилят тишината,
която гълта нотите от клавишите на пиана,
свирещи сами мелодия странна, непозната.
Спя... И ти си там в моя сън.
Към ръба на хоризонта вървиш наобратно.
Носиш дъгата през рамо
и валят дъждове със звън.
Когато ми се усмихваш,
чак ми става приятно.
Не ме събуждай!
Не късай дрехите на нежния ми копнеж-
паяжинки от нишки нетъкани.
Премини през тревите,
росни от скорошния валеж,
когато залитна, за сърцето ти да се хвана.

Да се откъсна в шепите ти, като есенно листо

 

Луната...
Тя пътеката ти ще посребри,
когато огорчени
въздъхнат звездите.
Има толкова много
от кокичета бели сълзи,
в листенцата им
още ухаят недопити.
Има цели недели от мъглива тъга,
в които се губят мислите ми
недоразбрани.
Оплитал ли си се някога
в паяжини, пълни с листца,
окапали от дърветата,
в своята есенна болка пияни?!
Аз съм сянката
на онзи внезапен дъжд,
напълнил шепите ти
със музика и блясък,
плиснал, точно когато
си бил най-самотния мъж,
когато в душата ти е
преливал сподавен крясък.
Пеперуди и птици, утрини и копнеж,
всичко това е моята вяра,
ефирна и лека,
като скрил прозореца скреж...
Моля се да не е късно...
Нека!

Бели и черни пера

Ще пораснат ли пера по пръстите ми тази нощ,
когато знамения се сипят от звездите?!
Бели или черни в час ни добър, ни лош?!
Оставих чашата си с тъга недопита.
Засяда на гърлото ми думата - омраза.
Така горчива и гъста като страх.
Омразата и страхът са болезнена зараза,
Мъчат и убиват. След тях остава само шепа прах.
Не искам да почернея. И да отровя цветята
с дъха на жестоките думи на злъч.
Дъга изчезваща полека в синевата
въздъхва в последен, изстиващ слънчев лъч.
Бавно в съня ти тази нощ ще пристъпя,
за да се сбогувам и да те погледам.
Не мога да остана. Душата си едва закърпям.
Времето отпразнува свойта Пирова победа.
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
Наричане

Тази нощ ще сънуваш кошмари -
бели гарванки по раменете ти ще кацат
и тишината ще е някак си на парцали,
мъгла прозорците в тъмни краски ще маца.
Изящни петунии - ярко сини и огромни,
ще пълзят по стените
и покрай кръста ти ще се навиват-
толкова нежни. Без аромат. Бездомни.
Ръцете и сърцето ти бавно ще изстиват.

Не ме викай на помощ. Ти душата ми завърза.
Прикова я във мрака си. Омагьоса дъха й.
Чувствата удави в планинските бързеи,
сякаш не ти стигаше да си вземеш страха й.
Аз съм много далече и съвсем се изгубих.
Лабиринти от тръни. Самодивски поляни.
Израниха нозете ми пътеките груби
от сърца-камъни, в чужди сълзи обляни.

Тази нощ ще сънуваш дълго,
дълго кошмари.
Ехото глухо при мен ще донася,
виковете ти гневни и уплашени. Пари
в шепите ми страстта ти. Виж на старата маса
оставих ти билки. Направи си чай и дишай.
Прощавам ти всичко и страха ти ще взема.
В своя затвор душата ми пак ще ти напише
най-нежните си думи в поредна поема.

Дъжд и тъмни улици

Пак вали.
Дълбоко в мен
един тъмен град пали
своите нощни светлини.
Нищо че навън
обедното слънце
търси образа си
в облаци - огледала.
Сиво-бели,
като запотени стъкла.
Един тъмен град...
С прави улици
и праволинейни сърца
на мисли и чувства -
чужди, някакви.
Чужди, всякакви.
Не виждам бледа луна.
И звездите ги няма.
Обличам душата си
в ефирна лилава мъгла.
За вечеря на свещи
в сърцето на тъмния град.
С онази горда, жестока,
но моя тъга.
Тя ме чака
и розите и са винаги
кърваво червени,
а усмивката и е
Черна луна.
Бяло вино и музика.
Пак вали.
Подсвиркват си тихичко
дълбоко в мен
улиците на града,
който някой нарекъл е
Необяснима самота.
Шепи дъжд
под мъгливото небе
на една капризна женска душа.
Вали...
Всъщност...
обичам дъжда.

Хората го наричат - Щастие

  

Любовта е странник.
Босите и стъпки събуждат зората.
С пръсти от червено злато
слънцето птиците храни.
Росата - това са сълзите
от щастие на цветята.
Цветята са души на богоизбрани.
Протегни ръце - нагоре към небето.
Повярвай в тази бездънна синева.
Най-скъпото в теб, знаеш, е сърцето.
Не го предавай! То не заслужава това.
В гърдите си приеми всяка усмивка чиста.
Рискувай!
Бъди!
И от щастието боли.
Но когато го отблъснеш и скъсаш листа
как ще разкажеш на душата си -
кой си ти?!

Буря с топъл дъжд

Стихиите тази нощ в коленете ни ще заспят-
с меки бузи и коси като детски главици.
Дихание сладко, с аромат на ванилен цвят.
В здрача душите ни са прогонени бели птици

и ще кръжат в небе, което паяжини тъче,
за да улови падащите дръзки копнежи.
Когато мисля за тебе, знам че имам сърце
и че връзката помежду ни е толкова нежна.
~~~~~~~~
Приказка за Вятъра и Тишината

Ако мога, ще те преживея...
Ако не мога,...ще умра -
каза Вятърът на Тишината.
Тишината само високо му се изсмя.
Хвърли прах в очите му
и затвори пред него вратата.
Вятърът има нежно сърце,
нищо, че понякога е студено.
Крие в облаците разстроеното си лице,
когато е тъжно и много уморено.
Ние си мислим, че е непрокопсаник млад,
че Безразличието е втората му природа,
защото танцува с умиращия листопад
и самичък в нощните сенки броди.
Но и той страда и изгаря от страст.
Често влюбва се в не който трябва.
Ех, над сърцето и вятърът няма власт.
Беззащитен е, когато любовта го грабне.
Ако мога, ще те преживея...
Ако не мога...ще умра...
Колко мелодраматично!
И колко жестоко...
Има ли сърце гордата нощна Тишина?
Ще отвори ли вратата пред него широко?

Песен без думи

Белите лилии на чистотата ти
тази нощ бавно и дълго
ще прецъфтяват.
По уханието ще танцуват
сенките бледи на мечтата ми,
за ярко пълнолуние,
което завинаги следа
в сърцето оставя.
Бриз от метличини
в синьо душите ни ще оцветява.
Песен без думи,
само шепот и музика
тихо, тихичко ще си припявам.
Не късай нишките
на паяжинните ми
сънни бълнувания.
Допирът до теб
ще е ефирно пеперуден.
Кротко...
Без болка и без преструвания.
Ще си идеш от мен,
когато призори те целуне зората.
Буден.

Аз съм твоята Примавера

 

Помниш ли
самодивските пътеки?
Помниш ли лятото
с дъх на горчива трева?
Нощите, в които
имаше място за всеки,
тръгнал да търси
глътка жива вода.
Помниш ли устните ми,
горещи и меки,
от които пиеше
и забравяше
за какво си дошъл
в този край на сенки.
Затревени пътеки
водеха в лоното
на горския ми свят.
Вихър зъл
омагьосваше сърцето ти
да забравиш,
че ме обичаш,
да разкъсаш цветята,
които ти подарих,
с грозни имена
претръпнал
да ме наричаш,
да ме осмиваш
в циничен,
безчувствен стих.
На масата ти
вехне във фруктиера
онзи плод - забранения,
още не си го изял.
Спомни си -
аз съм твоята Примавера*,
без мене пуст и леден
ще е за тебе света.
.......
Примавера*- пролет

Докосване през мъглата

 

Трудно е да не бъдем лоши.
Понякога просто нямам цел.
Ругая вятъра.Косите ми роши.
Зачервени бузи.
Тъпо е, дявол го взел!
Изкривени пръсти
над едно спящо зрънце
нежност.
Докосване,
което преди да стигне
се троши.
Дали да нараниш...
е неизбежно?
Може ли...
някак си ...
по-малко да боли?!
В мъгливо време
мога ли да се намеря
в тези твои
забулени в мрак очи?
Студено е.
Снежинките са сълзите на небето,
в миг, когато сърцето му се вледени.
Разтвори прозорците на душата.
Пусни гълъбите на мира
към нечий чужд свят.
Усмивка.
Стъпки към сърцето.
А горе...сияен
декемврийски звездопад.

Разсъмване

 

Тези стършели,
които жилят светлината,
имат толкова познати, зли очи.
Недокосната умира в мен тъгата.
Някак си и утрото горчи.
Донеси ми рано бледожълта роза,
още с хладни капки утринна роса.

Приспивателното бе в голяма доза,
но съм жива... Няма да умра.
Донеси ми, моля, своите копнежи.
Ще закусим с мед и нежност призори.
Готин си, такъв един небрежен.
Синьото как сладко ти стои.
Може би съм малко безразлична,
уморена, като гаснещ, летен ден,
но душата ми те знае и обича.
Вярвай силно, още вярвай в мен.

Лятна нощ

 

Под пръстите ми
укротена вечерта
заспива.
Тишината е въздишка,
която като ехо в планина
повтаря се,заглъхва.
Тънка нишка
от режеща очите светлина
маркира границата
между миг и вечност
и плъзват сенките на мрака,
далнина
отваря своята врата
в мъглата млечна,
в която зрее сочна,
пълната Луна
и лятото
на грозде и тинтява
ухае,
дива, щурчова душа
в тревите росни
свойта песничка
припява,
над рамото ми
пада нежен цвят
от прецъфтяващи,
разсънени звездици
и капки пот
засъхват и блестят
по кожа бледа и гореща,
бяла птица
ще отнесе далече
моите писма
до изгрева,
очакващ ги с надежда-
красиви думи,
съхранили свежестта
на чувствата ни-
кукувича прежда.

Стъклена роза

Любовта ти
е стъклена роза...
През
прозрачните и листа
съзирам
себичния ти
малък свят,
в който
аз също
съм стъклена.
Не смея
да дишам,
за да не счупя
тази крехка
илюзия.
Всяка стъпка
звънти в стъклото
като тъжна
есенна соната
и като
в криви огледала
се отразява.
Стъпки към себе си-
безцветни,
изгубени,
стъклени.
Приближавам ли
или се отдалечавам
от теб?
Кажи ми!
Излъжи ме...
Повярвай ми...
Боже,
колко са студени
ръцете ти!
Не ме изпускай!
Ще се разбия
на хиляди
малки късчета.
Ще се разбия...
като стъклена роза.

Божури...бели

Белите божури прецъфтяха.
Вазата е празна...Тишина.
Листчета отронени - заплаха
за покоя в моята душа.

Аромат, полепващ по ръцете,
с които ги събирам. Тиха жал
като трънче бодва ме в сърцето-
бял божур,на сянка залинял.

Слънцето, търкулнато по склона
на тревожна мисъл пада в плен.
Кладенец са чувствата. Икона -
твоят образ ,отразен във мен.

Бяла нежност.Сто пастелни мазки
върху листа чист на вечерта.
И контрасти-агресивно дръзки,
впили се в дъгата след дъжда.

Гладка кожа на божур ме гали.
Сън ли е, копнеж или мечта?!
Нови стръкчета откъсвам-бели.
Къпя се в ефирна светлина...

Обичаш ли кокичета, небе?

Не казах Сбогом...
Ти не ме разбра,
небе посърнало,
със устни пребледнели.
Във чашата на твоята душа
екстракт искри от теменужки бели.
Не знам какъв е градусът тъга,
с която искаш днес да се напиеш,
но аз те моля-Остави това!
Нима си мислиш,
че от мене ще се скриеш?!
Обичам синьото ти, то е моя страст
и слабост, към която се привързах.
Да те оставя, глупчо, не е в моя власт.
Аз просто днес за друго място бързах.
Но ще се върна пак, когато зацъфти
на утрото мимозената сянка,
за да се гушна нежно в пазвата ти. Спри!
Не се превръщай зарад мен в битанка.
Кокичета край извора ти брах,
където януари си почива.
Уж зима беше , а бе топло. Страх
накара вените ми в здрача да изстиват
от мисълта, че нещо сбърках пак
и ще изгубя пътя си към теб и мен самата.
Забули погледа ми лепкав,грозен мрак
и се почувствах някак чужда, непозната.
Но ти запали се във мисълта ми - свещ.
Тъй близко бе. Убийствено красиво.
Ръце протягам. Щом целуна твоя дъх горещ
съмненията и страха в миг си отиват.

Ако сънуваш бели ириси

Кух като празна пещера,
от която светлината е избягала
гасне ден отегчен.
Нюансите на залеза са
в блудкаво розово.
Свят на сенки,
в който няма място за мен.
Не научих докрай
нито една молитва.
Езичница по душа
без слънце почернявам
и умирам от студ.
Ириси бели, вместо снежинки
вехнат в очите ми.
Всеки миг от живота ми
е неистово луд.
Слепотата не винаги е физическа.
Аз съм сляпа по наследена душа.
Мълниите на чувствата ми-
насочено електричество,
изгарят зеленото на прокълната гора.
Опитвам се да достигна неуловимото,
да бъда нежна, макар и само
в един свой тревожен дъх...
Донеси ми живо сърцето на зимата
и ще бъда твоя
върху хлъзгаво-сладникавия,
ухаещ на бездна горски мъх.

Теменужки през февруари

 

Теменужки през февруари -
един иреален свят.
Небето е като откъсната от тях пеперуда.
Леко завяхва.
Вечерен, провинциален град.
Луната е някак непознато сива,
преди още мракът да я оцвети
и засвети със светлина отразена,
съхранила най-нежните ни мечти.
Цъфнала слива-
плод на климатичен колапс.
Променят се сезоните.
Ще се излъже, ще залинее,
когато утре, сетил се че е зима пак,
леденият вятър отново завее.
И ще окапят цветчетата и, белите.
Колко тъжно ще се стеле утринната мъгла.
Теменужки нежни през февруари.
Валят право в разтворената ми душа.

По-чисто от росата в бяла кала

Калите в Акропола цъфтят.
Помниш ли, Антония, очите
на авгура-жрец безумно млад,
който те целуна без да пита?!
Птиците от онзи срутен храм
кацат пак по раменете бели
на богиня полугола.В нежен свян
розовее утрото.Къде ли
тогата си скъсала, не знам.
На бедрото ти кървяща драскотина
контрастира с кожа нежна. Там
устни сложи жрецът.И...отмина.
Птиците са негови деца.
Плахо, доверчиво му се гушат
в скута и си гукат. Тишина.
Боговете думите му слушат.
Калите в Акропола цъфтят.
В утрото береш ги и се смееш.
Капчици роса от тях валят.
Да си нежна само как умееш.
Утринна молитва. Светлина
в шепите на изгрева. Надежда.
Молиш се за своята душа.
Влюбен жрец над вехнещ цвят се свежда.

Диво ухание на тагетес

Г.
Обичам да ми ухае на тагетес.
Това е растение с магична сила.
Мирис на редки билки варени нощес
в казана на вещица млада, красива.
Крило от прилеп и кръв на козле
допълват тази черна магия.
Вещицата моя е още дете,
че ми е тъжно от нея ще скрия.
Магия за забрава -
не искам да помня днес
нищо от това по което бях луда.
Синя жлъчка и розов горски слез
под стъпките ми лягат.Тази заблуда,
че съм силна и мога себе си да надхитря,
колко скъпо ми струва няма да кажа.
За чувствата проиграни ,
просто тъй - на шега,
със забрава и двама ни да накажат.
Обичам да ми ухае на тагетес-
горчиво- стипчиво ухание диво.
Ти недей да се връщаш, от ума ми излез!
Оценяваме нещо, едва когато то си отива.
..................
В.
Ще ми направиш ли тази магия на мен,
искам и аз да забравя,
че някога бил съм ранен,
че имал съм някога вяра.

Направи ми магия и ме проклей,
вечно сам да остана,
в сърцето мое любов да не тлей,
да има само белег от рана.
...............
Г.
Ще ти направя магия,
но нека твоята да е за любов,
да привличаш само души с чисти мисли,
да ти се лепят ангелки,
неустоим да е твоят зов,
да бягат от теб силите на мрака нечисти.
Не искай да оставаш сам-
самотата е бавна смърт.
Корозира душата,
проядено от вътре всичко руши се.
Пропадаш стремително
в неустоим водовърт.
Не искай забрава...
От този сън събуди се!
.................
В.
Пред невидима стена стоя,
сам на края на деня... нощта,
прониква в мене самотата,
около мене хора, просто сенки
във мъглата.
Сърцето ми обичало веднъж,
не ще дори да знае,
но помни онзи любовен - летен дъжд,
оказал се нетраен изведнъж.
Сега във мене самота,
зад заключена врата стоя,
ключа ти додах, но теб те няма,
било илюзия - измама казваш ми сега.
Още аз не съм готов, не ми прави магия за любов.
.................................
Г.
Невидими стени...
Сами ги издигаме.
Блъскаме се в тях.
Трошим крилата си.
На ръба на деня...
В краката ни е бездната.
Дълбока нощ...
Хиените са излезнали.
И чакат на чувствата ни
трупове.
Господи, колко е глупаво!
Сенки в мъглата.
Хора...
Или само спомени.
Магия за любов.
Магия против себе си.
И отново - затворени кръгове.
Уж невидими,
а режат като корди...
Пищят от болка сърцата ни...
Замиращи, последни акорди.
.................
В.
Повехнали чувства, от минали дни,
пареща болка, в очите сълзи,
Гори във сърцето отминала страст,
добила над него господстваща власт,
за тази магия, лек не ще да открия,
орисан завинаги, завинаги сам,
останал самичък някъде там,
на брега на морето, на голи скали,
където шумно се разбиват вълни,
дом на разбити мечти.
Направи ми магия и нека забравя,
че някога бил съм човек,
когато любовта спре да изгаря,
направи ме отново човек.
...............
Г.
Искаш магия?!...
Ще те превърна в стихия.
Бъди морето, което стене
под прозорците на Вечността,
в нощите, когато тя гледа в далнината,
простряла изящно тяло помежду ни,
в нощите, когато и тя се чувствува безкрайно сама.
Пяната на вълните ще охлажда пламналото ти чело,
бездната ще помни тъгата и любовта.
Една Вечност, после сърцето ще забрави,
после отново човек ще те направя,
но дали ще ме има тогава?
Ще бъда ли същата?Вещица, а не нежна жена?!
Ако не помня как кръвта кипи по горящите вени
и светкавици късат дрехите на миналото,
на несбъднатите мечти,
припомни ми, разказвай ми в тези нощи студени,
може би нежността ти онова, мъртвото в мен ще съживи.

Datura stramonium(татул)

 

Свари ми отвара
от семената на тАтула.
Или ще ме убиеш,
или дълго ще бълнувам
и ще се гърча от страст,
потънала до дълбоката бездна
на Пъкъла,
далече от Рая,
където Дяволът ще падне запленен
в нежната ми власт.

Кой казва, че бил чудовище
без обноски и минало?
Изискано сдържан...
На вечеря - той и аз.
Ягоди във сметана,
добре охладено виното.
Искрици от адски огън
ще прехвръкнат между нас.

Теб те затворих в душата си,
а забравих къде е ключа.
Сега ми шептиш
с онзи гадно изкусителен глас.
Свари ми отвара, искам да те забравя!
Предпочитам Дявола.
Замълчи.
Бездна зее между двама ни...
Ако можех, бих те изхвърлила
още в този час.

Но не мога...
И ще свикна с теб в душата си да живея.
Ще се дрогирам,
когато твърде много ми дотежиш,
с отвара от татул,
няма долу в Ада да бълнувам за Рая.
Дяволът по-милостив от теб е.
Моят антилюбовен фетиш.

Свари ми отвара...
Ако като мен те боли, пийни си и ти.

Паяжина от нежност

Солена целувка
от устните на нощно море
по кожата на горещо лято.
Тупти в прилива развълнувано сърце.
Ударите му отнася надалече вятър.
Чувам ги... Те са нотите,
които искам в песен да събера -
такава, че от нея звездите да заплачат,
Луната да затанцува в транс
и да ме окъпе
във вълшебна светлина,
да ме превърне
в господарка на нежността ти.
Тази нежност, от която много боли,
когато ми я хвърляш като кокал на куче,
гледайки ме с подигравателни очи,
макар да знаеш какво ще се случи.
Тази нежност...
капчиците и ще събера
от паяжините на надменното ти
мъжко Его.
Бисерна огърлица ще си нанижа -
суета?!
Не, ...това е нещо,
без което не мога.
И затова всичко твое
ще направя на талисман.
Ще го нося винаги до сърцето.
Ако искаш да ме убиеш,
просто впий се там,
където пулсира кръвта ми
и объркано-тъжно още е в мен детето.
Ще можеш ли да разплачеш тези чисти очи?
Искаш ли небето ми да помръкне?
Въпроси,въпроси,чийто отговор не знам...
А ти винаги мълчаливо се измъкваш.

Изсъхналите тръни на мислите ми...

Когато мислите ми
като изсъхнали тръни
се търкалят
по песъчливия бряг
на душата ти,
хладен повей на вятъра
отнася онази сълзичка,
случайно отронена,
с която слагаш край
на дългата ми илюзия
за щастие.
Мократа следа по бузата ти
бързо изсъхва.
Иска ми се да целуна
солената и следа,
но гордостта ми е
черна птица
и ме отнася далече от теб.
Тя знае...
Аз не мога...
Къде ли отново съм наранила
ръцете си?!
Пръстите ми кървят,
а не помня...
Нямам спомен - защо...
Солен е вкусът на кръвта.
Солена е водата в морето.
Гларусите, стиснали
сребристите телца на риби
в човките си,
издигат шепота ми към слънцето.
Ще го пуснат
от толкова високо,
че долу,
върху озъбеното безразличие
на скалите
какво от него ще остане?
Пихтиесто-кървава амеба от безсилие,
стон в червено-бяло.
Защо не се научих да летя?
И винаги се срутявам от високо...
И винаги оцелявам..
И винаги , като нов Калигула,
кривя се по хълмовете на времето.
Куцука романското ми несъвършенство
и писъкът на нощта гримира лицето ми
в гротескните цветове на тъгата.
Старателно ме избърсваш от себе си
като разсипана чаша минерална вода
с лимон и много лед.
Ледът са моите спомени,
разтопени
от огнената страст на мига,
миг, пламнал като клечка кибрит,
преди да се вледени сърцето ти.
Търкалят се все по-мокри и мънички,
докато се разтворят и изчезнат
в локвата на залеза -
блудкава,топла вода...
Залязвам ли?...
Или ти изгряваш,но някъде,
където не мога да стигна до теб?
Търкалят се изсъхналите тръни
на мислите ми.
Запали ги...
Нали вече знаеш как?!
Запали ги, любов!
Червеното толкова ми отива.
А може би...
с мен и ти ще изгориш?!

Тихи алеи

 
По тихите алеи на нощта
бих искала да пренеса
сърцето ти
във шепите ми
като изворна вода,
в която отразено е
лицето ти.
Пулсиращ луд кристал,
по-крехък даже
от сянката на пеперуда
призори.
Привидно хладен,
а безкрайно нежен
в ръцете ми то доверчиво
ще заспи.
И като раковина
до ухото си го слагам.
Шуми морето
на горещата ти кръв.
Омайва ме,
дочувам глас на гларус-
любовни думи,
ласка,
трепет пръв.
Из тихите алеи на нощта
се скитам пак,
но няма го сърцето ти.
Гнети ме подло чувство
на вина,
че не събудих
от вековен сън
небето ти.

Листче от бял ирис

Спиш ли?!
Умират душите
на белите ириси,
докоснати от пръстите
на тъгата.
Имам много въпроси...
Измислена,
в прозореца ми се блъска
илюзия непозната.
Сънуваш ли?!
Дълъг е пътят до тебе
и тръните разраниха
ходилата ми.
По парцалче от дрехите си
на всяка драка оставих...
Търся те -
гола и свята.
Отвори ми душата си!
Имам право
в най-тъмното ъгълче
да се свия.
Като котето,
което спи на прага ти.
Мечтал си за мен
още преди времето
да ме открие
и преди съзнанието ми
да изтрие.
Колко са студени мостовете
във кръвта ти!
Под тях тече
любовта ми дива.
Пада листче
от ирис.
Плаче тишината.
Искам те...
Искаш ме.
Тази лудост
така ни отива.

Цъфти детелината

По зелените пелерини на тревата -
музика... Сребърни капки валят... .
Вдъхновена утринна дъждовна соната.
Разтваря длани освеженият град
и лицето си с тези пръски луди мие,
очите му светят в розови искри,
птица заплетена сред клоните се крие,
песента и в дует с дъжда кънти .
Ехото подхваща тази песен - дантела,
и ще я наниже на самотен връх
като на важна кокона бяла капела.
Тихо е... Всичко затаява дъх.
Пролет...Утро... Събудих се рано отново .
Чувствам как детелината вън цъфти -
тайнство за живот и буен растеж готово.
Нещо, което всички прави добри.

Синя роза

 

В заледената тишина на мига валят сълзи,
замръзват преди да стигнат земята и стенат.
Не спира да дълбае болката тунели , кърви
татуирана сред душата ми анатема.
Молих се на всички известни някога богове
да съхранят живота на същноста ми дива.
Нещо сбърках и никой не можа да ме разбере.
Рушат се олтарите, нежността си отива.
Душата ми е градина сенчеста. Някъде там
растат плачещите бели върби на тъгата
и брезички крехки, с вехнещи тънки клонки-не знам
през какви пробойни си отива красотата.
Изтича всичко светло, слънцето е кухо стъкло,
в което музиката е куп счупени ноти.
Бездарен музикант съм, не мога до свиря, защо
превърнах живота си в сборник със анекдоти?!
От смях си умира в сенките скрито цинично Зло
и защо ли все така става- то да печели?!
Пословична е борбата между него и Добро...
Губя се в лабиринт от оплетени тунели.
Отдавна в душата ми само черни рози цъфтят,
цветът е такъв от съсирената ми нежност.
Кръвта се съсирва, за да оцелееш. В моя свят
всяка нова битка свършва със смърт неизбежно.
На пръсти по сенчестите алеи се промъкни,
съвсем тихо, с грация на черна котка дива.
Там,в най-тъмния ъгъл на градината ми цъфти
последна синя роза - оцеляла, красива.
Светотатство е да я докоснеш, но нищо, все пак-
късай. Дори с трънче в пръстите ти да се впие.
Нямаш много време - ще цъфти, докато падне мрак.
После студената ти душа ще я убие.

Тинтяви валят в твоя сън

 

Сини камбанки валят в твоя сън.
Тинтяви - звънчета...Събери ги.
Ухаят на лято, а зима е вън.
Във вазата си постави ги.

Ще се събудиш и те ще са там.
Ще ти спомнят красиви моменти.
Тих смях на момиче... Сега ти си сам.
Сглобяваш от пъзел фрагменти.

В скута ти тъмното ляга. Мълчи.
То е топла и мека завивка.
Тъгуваш, сърце. Тези тъжни очи
нощта ще погали с усмивка.

Някой някъде за теб си мисли
и ти праща звънчетата сини.
Валят като музика -мънички, чисти
и ти шепнат тихо - вземи ни!

В душата ти се ражда светлина
и отново си силен и нежен.
Тинтявите си имат своя душа.
Ще върнат и в тебе копнежа.

Розова хризантема в чаша с вода

 

Розова хризантема
в чаша с вода
ми напомня
за нещо красиво.
Не я сложих във вазата -
просто така-
в чаша от кафе
тя ми грее.
Цветът и е розов
като нежен твой дъх,
като мисъл за обич
и ласка.
Аромат на небе,
подир пролетен дъжд,
на светкавица
гневния блясък.
В този есенен ден
пак мъглите предат
сиви прежди.
Плетат грозни дрехи.
И носа си дори
не подавам навън.
Ще си търся във нея утеха.
Розова хризантема
в чаша с копнеж,
по далечно,
усмихнато
лято.
Може другите
и да носят тъга...
Розовите
са с души от злато.

Дива трева

 

Търсих те по спящите поляни.
Плаках и се молих - ти не чу.
Самодиви в нощите пияни
късаха ми ризите. Смях... Студ.

Диво беше всичко. Тишината
в шепите ми капеше...Горях.
Исках да заспя, но хладен вятър
зад гърба ми стенеше. Страх... Грях.

Биеше камбана в час отровен.
Звук от който полудявах. Спри!
Призраци... В безумен миг съдбовен
сянката ти в мен ще се вгради.

Няма да го понеса, но... нищо.
Отрови ме! В мене остани.
Превърни ме в хладно пепелище.
Въгленче във мен бъди. Гори!

И свети. Прогаряй тъмнината.
Пепелта ми чиста разпилей.
Музика в минорен лад- соната
свирят спомените. С тях живей!

В късен час, когато ти се плаче
името ми късай и крещи
грозни думи. Нищо те не значат.
Но от тях безкрайно ще боли.

С кръв пречистена ще ме рисуваш.
Моето лице, усмивка, плът
в себе си ще носиш. Колко струвам?!
Пак и пак изправяш ме на съд.

Искаш ме... Отхвърляш ме... Присъда.
Заклейми ме.... Късно е. Сама
лягам в чернозема. Нека бъда
дива, нощна, плачеща трева.

Набери ми кокичета

Набери ми кокичета призори,
когато очите им са още сънливи.
Ти не знаеш колко много ме боли,
когато зимата в сърцето ми се впива.

Набери ми кокичета със любов.
Откъсни ми ги кротко, полека и с ласка.
Въздухът вън е леден. Вятър суров
превръща лицето ми нежно в странна маска.

Набери ми кокичета призори.
Снежинки своя цвят нежно бял са им дали.
Плакала е над тях дълго, може би
зимата, която никой днес не погали.

Набери ми кокичета,донеси ги сам, докато спя.
Остави ги до възглавницата ми бяла.
Целувай ме дълго,искам твойта тъга
да почувствам в съня си и аз на раздяла.

Слънчево зайче

Шепотът на далечен вятър ли чувам?!
Или от тишината халюцинирам...Стрес?!
Отива си нещо...Не искам да се сбогувам.
Защо утрешната болка мори ме днес?

Тази сутрин до леглото ми беше свито
премръзнало слънчево зайче на кълбо.
Ще ме задържиш ли при себе си? - ме попита.
Толкова тъжно ми стана... Не знам защо.

Исках място в душата си да му направя,
но за зайче от слънце как се прави легло?
То е тръпка, илюзия , следа не оставя.
Няма сянка ,безплътно е , няма тегло.

Исках всичко това нежно да му го кажа,
но то се нацупи, разплака се, отлетя.
Празна е моята стая, остана миража,
че нещо съм гушкала...Боже...Чиста лъжа!

Нощна пеперуда

 

Стените се стесняват...Дъхът ми се пресича...
Студена тръпка в мрака...На птица нощна вик.
Не искам да ми казваш, че много ме обичаш.
Сърцето ми нещастно си стиснал във пестник.

Боли от тази ласка, но ти не ме разбираш
и пак ме гледаш гневно и гневно ми мълчиш.
Убиваш ме...Защо ли пътека не намираш
към нежната ми същност?! За кой ли път грешиш.

На нощна пеперуда приличам. За хербарий
приготвил си иглата. Забий я в мен сега!
Миражите са нови. Мечтите ми са стари.
Обичам ли те още?!... Ти знаеш ли това?

Убий ме! Не жали ме! Какво като съм твоя?
Не съм ти нужна всъщност. Това е твой фетиш.
Не искам да ме има. Това е грешка моя.
Когато я поправиш, дано да ми простиш...

Маргаритин спомен

Донесъл си ми бели маргарити.
Усмихват ми се с нежни личица.
Калинка жълта в клонките им скрита
наднича стресната.Миг...Отлетя.

"Обича ме","не ме обича" - ето
играта стара почваше така.
Да късам венчелистчета?!Сърцето
не би ми позволило да сгреша.

"Обича"...,"не обича"...Аз си зная,
щом маргаритки в погледа цъфтят,
щом дланите ти топли ме изгарят
и устните ти ласкаво шептят

по маргаритини листенца ще премине
и ще ни свързва чак до болка любовта.
Пред погледа ми тъмнината се отдръпва.
Знам-всички влюбени остават си деца.

Глухарчета розови

Отново...
И отново...
Часовете се втечняват
в минути.
Минутите
в мигове разтопени
сълзят...
Ръцете ти
са горещо олово.
Разстрелват мислите ми
и ги превръщат в цветя.
Нощта през прозореца
любопитна наднича
и се пита -
тези двамата
май са...?
А?...
Сънят ми избяга
далече обиден...
и няма да се върне назад.
Сутринта е разпятие
на чувството старо
в неговия нов вариант.
Ще заспиш ли
в душата ми
или ще се скиташ
отново?!
Глухарчета розови
валят...
Тишина.

Бели лалета

Мислите ми
са бели лалета.
Нежният им дъх
се рони
по стъпалата
на твоя ден.
Подари ми
една усмивка.
Като ценна,
рядка вещ
ще я поставя
в позлатената кутия
на сърцето си.
Мислите ми
са бели лалета.
Обличам бялото,
но нещо не ми достига.
Ще взема
цвят от нощта.
Назаем.
Черното и бялото
си отиват.
Бели лалета...
Красотата
е обещание за щастие.
Вали.
Всяка капка
е жива вода
и съживява
червеното цвете
на кръвта ми -
нощен цвят на кактус.
Подари ми
една усмивка.
Като свежа роса
ще я пръсна
в жадното си съзнание.
И ще бъде толкова хубаво.
Мислите ми
са бели лалета.