Пак
захлажда,
ненагледен
мой.
Гълъбите
сгушени
треперят
и
по паяжинки-струнки
звънва
тон -
капчица
дъждовна.
Първа...
Втора.
Есенее
в
топлата
ни кръв
и
тревога
мислите
бродира.
В
груба риза,
вързана
със връв
скита
се тъгата...
Как
намира
винаги
отворена врата,
през
която вмъква
тънко
тяло
и
оставя
вехнещи
цветя
върху
кухненската маса?!
Тръпка
в бяло.
Прегърни
ме,
ненагледен
мой!
Минах
по тревите
мокри
боса.
Във
петата - трънче.
Ех,
здравей!
Грозде,
далии
и
слънце, виж,
ти
нося.
