Дъжд и тъмни улици

Пак вали.
Дълбоко в мен
един тъмен град пали
своите нощни светлини.
Нищо че навън
обедното слънце
търси образа си
в облаци - огледала.
Сиво-бели,
като запотени стъкла.
Един тъмен град...
С прави улици
и праволинейни сърца
на мисли и чувства -
чужди, някакви.
Чужди, всякакви.
Не виждам бледа луна.
И звездите ги няма.
Обличам душата си
в ефирна лилава мъгла.
За вечеря на свещи
в сърцето на тъмния град.
С онази горда, жестока,
но моя тъга.
Тя ме чака
и розите и са винаги
кърваво червени,
а усмивката и е
Черна луна.
Бяло вино и музика.
Пак вали.
Подсвиркват си тихичко
дълбоко в мен
улиците на града,
който някой нарекъл е
Необяснима самота.
Шепи дъжд
под мъгливото небе
на една капризна женска душа.
Вали...
Всъщност...
обичам дъжда.