Да се откъсна в шепите ти, като есенно листо

 

Луната...
Тя пътеката ти ще посребри,
когато огорчени
въздъхнат звездите.
Има толкова много
от кокичета бели сълзи,
в листенцата им
още ухаят недопити.
Има цели недели от мъглива тъга,
в които се губят мислите ми
недоразбрани.
Оплитал ли си се някога
в паяжини, пълни с листца,
окапали от дърветата,
в своята есенна болка пияни?!
Аз съм сянката
на онзи внезапен дъжд,
напълнил шепите ти
със музика и блясък,
плиснал, точно когато
си бил най-самотния мъж,
когато в душата ти е
преливал сподавен крясък.
Пеперуди и птици, утрини и копнеж,
всичко това е моята вяра,
ефирна и лека,
като скрил прозореца скреж...
Моля се да не е късно...
Нека!