Fallen Angels

Носи ме на ръце!
Не ме изпускай
/че твърде крехък е
капризният ми свят/,
дори когато
тъй - по змийски съскам
и без да искаш
дръпваш се назад.
Носи от ноктите ми
кървавите рани
/да, зная, че болят -
а ти прости!/...
Страхът ми
нека скрит да си остане.
Ех, по-добре
за кучка ме мисли,
отколкото да
видиш слабостта ми -
тя двама ни
ще ни удави, знай,
като изпуснато,
убийствено цунами...
а после...
вярваш ли, че има рай?!
Носи ме на ръце
и ме обичай -
и слаба,
и жестока.
Все едно.
Като изхвърлено от
кукувиче птиче,
по чудо оцеляло.
Без гнездо.

Носи ме... във сърце.

Слънце в клоните на трепетликата

 

Държа се за теб,
като страхливо дете
на брега на реката.
Ти си онзи клон,
който не искам да пусна.
Отдолу, тиха и ленива тече водата,
дали е дълбоко...
Когато разбера, ще е късно.
И все пак е крайно време
да се опитам
сама да съществувам.
Стига вече гальовни ръце,
в които се гуша.
Затварям очите си
пред ветровете ледени.
Господи, как не искам
лоши думи да слушам!
От една усмивка раста като гъба,
след дъжд летен,
с капки големи и топли.
От студено мълчание
руша се и плача
с горчиви, мокри, безмълвни вопли.
Душата ми е трепетлика
с деликатни листи,
Как блести, когато слънцето я целува.
Кажи ми просто че ме обичаш-
нежно и чисто.
Две простички думи...
Това толкова много ли ти струва?

Стъклена роза

Любовта ти
е стъклена роза...
През
прозрачните и листа
съзирам
себичния ти
малък свят,
в който
аз също
съм стъклена.
Не смея
да дишам,
за да не счупя
тази крехка
илюзия.
Всяка стъпка
звънти в стъклото
като тъжна
есенна соната
и като
в криви огледала
се отразява.
Стъпки към себе си-
безцветни,
изгубени,
стъклени.
Приближавам ли
или се отдалечавам
от теб?
Кажи ми!
Излъжи ме...
Повярвай ми...
Боже,
колко са студени
ръцете ти!
Не ме изпускай!
Ще се разбия
на хиляди
малки късчета.
Ще се разбия...
като стъклена роза.