Слънце в клоните на трепетликата

 

Държа се за теб,
като страхливо дете
на брега на реката.
Ти си онзи клон,
който не искам да пусна.
Отдолу, тиха и ленива тече водата,
дали е дълбоко...
Когато разбера, ще е късно.
И все пак е крайно време
да се опитам
сама да съществувам.
Стига вече гальовни ръце,
в които се гуша.
Затварям очите си
пред ветровете ледени.
Господи, как не искам
лоши думи да слушам!
От една усмивка раста като гъба,
след дъжд летен,
с капки големи и топли.
От студено мълчание
руша се и плача
с горчиви, мокри, безмълвни вопли.
Душата ми е трепетлика
с деликатни листи,
Как блести, когато слънцето я целува.
Кажи ми просто че ме обичаш-
нежно и чисто.
Две простички думи...
Това толкова много ли ти струва?