Обичаш ли кокичета, небе?

Не казах Сбогом...
Ти не ме разбра,
небе посърнало,
със устни пребледнели.
Във чашата на твоята душа
екстракт искри от теменужки бели.
Не знам какъв е градусът тъга,
с която искаш днес да се напиеш,
но аз те моля-Остави това!
Нима си мислиш,
че от мене ще се скриеш?!
Обичам синьото ти, то е моя страст
и слабост, към която се привързах.
Да те оставя, глупчо, не е в моя власт.
Аз просто днес за друго място бързах.
Но ще се върна пак, когато зацъфти
на утрото мимозената сянка,
за да се гушна нежно в пазвата ти. Спри!
Не се превръщай зарад мен в битанка.
Кокичета край извора ти брах,
където януари си почива.
Уж зима беше , а бе топло. Страх
накара вените ми в здрача да изстиват
от мисълта, че нещо сбърках пак
и ще изгубя пътя си към теб и мен самата.
Забули погледа ми лепкав,грозен мрак
и се почувствах някак чужда, непозната.
Но ти запали се във мисълта ми - свещ.
Тъй близко бе. Убийствено красиво.
Ръце протягам. Щом целуна твоя дъх горещ
съмненията и страха в миг си отиват.