По-чисто от росата в бяла кала

Калите в Акропола цъфтят.
Помниш ли, Антония, очите
на авгура-жрец безумно млад,
който те целуна без да пита?!
Птиците от онзи срутен храм
кацат пак по раменете бели
на богиня полугола.В нежен свян
розовее утрото.Къде ли
тогата си скъсала, не знам.
На бедрото ти кървяща драскотина
контрастира с кожа нежна. Там
устни сложи жрецът.И...отмина.
Птиците са негови деца.
Плахо, доверчиво му се гушат
в скута и си гукат. Тишина.
Боговете думите му слушат.
Калите в Акропола цъфтят.
В утрото береш ги и се смееш.
Капчици роса от тях валят.
Да си нежна само как умееш.
Утринна молитва. Светлина
в шепите на изгрева. Надежда.
Молиш се за своята душа.
Влюбен жрец над вехнещ цвят се свежда.