Синя роза

 

В заледената тишина на мига валят сълзи,
замръзват преди да стигнат земята и стенат.
Не спира да дълбае болката тунели , кърви
татуирана сред душата ми анатема.
Молих се на всички известни някога богове
да съхранят живота на същноста ми дива.
Нещо сбърках и никой не можа да ме разбере.
Рушат се олтарите, нежността си отива.
Душата ми е градина сенчеста. Някъде там
растат плачещите бели върби на тъгата
и брезички крехки, с вехнещи тънки клонки-не знам
през какви пробойни си отива красотата.
Изтича всичко светло, слънцето е кухо стъкло,
в което музиката е куп счупени ноти.
Бездарен музикант съм, не мога до свиря, защо
превърнах живота си в сборник със анекдоти?!
От смях си умира в сенките скрито цинично Зло
и защо ли все така става- то да печели?!
Пословична е борбата между него и Добро...
Губя се в лабиринт от оплетени тунели.
Отдавна в душата ми само черни рози цъфтят,
цветът е такъв от съсирената ми нежност.
Кръвта се съсирва, за да оцелееш. В моя свят
всяка нова битка свършва със смърт неизбежно.
На пръсти по сенчестите алеи се промъкни,
съвсем тихо, с грация на черна котка дива.
Там,в най-тъмния ъгъл на градината ми цъфти
последна синя роза - оцеляла, красива.
Светотатство е да я докоснеш, но нищо, все пак-
късай. Дори с трънче в пръстите ти да се впие.
Нямаш много време - ще цъфти, докато падне мрак.
После студената ти душа ще я убие.